Научих се, че невъзможното е само измислица - плод на разума.
Научих се да мечтая. Да дишам леко. Да забелязвам малките неща. Птиците, вълните, светулките, облаците.
Научих се да виждам сърцето. Първо в себе си, а след това в другите. Научих се да давам, без да очаквам нещо в замяна. Защото така искам, защото така чувствам. Научих се да чувствам. Научих се да не мисля. Да скачам, да преследвам, да не се отказвам от онова, което искам. Научих, че няма нещо по-лошо от пропусната възможност. От “ако”, от “щеше”, от “почти”.
Научих се да не правя компромис със себе си. Научих се да не лъжа. Научих се да си прощавам. Да забравям и да продължавам. Научих се, че втори шанс означава само вътрешна самозаблуда, че счупеното се поправя. Научих се да се отпускам. Да не съжалявам. Научих се да се променям. Бързо, сега, веднага.
Научих се да изпитвам гняв, тъга. Научих се да плача. Да изразявам емоциите си (донякъде). Научих се, че да признаеш, че ти тежи не е слабост, а сила. Научих се да си почивам. Да поспирам. Научих, че не можеш да постигнеш всичко сега и веднага, но можеш да го направиш с малки стъпки всеки ден. Научих, че понякога крачка назад не означава, че се отказваш, а е повод за засилка.
Научих, че мнението на околните няма абсолютно никакво значение. От значение е само твоето собствено - за теб. Научих се да греша и да признавам, че съм сгрешила. Научих се да питам. Научих се да държа на думата си. Когато кажа “обещавам”, означава “обещавам” и нито буква по-малко. Научих се да не се срамувам от мълчанието си. От нуждата си от уединение. От музиката ми, интересите ми, света ми. Те са това, което съм аз.
Научих се, че никога не се уча сама. Винаги има някой, който те подкрепя и вярва в теб. Който учи наравно с теб.
Не се научих да се доверявам (напълно). Да вярвам на думи, които звучат красиво, но не са облечени в действие. Не се научих да се задоволявам с по-малко, отколкото мисля, че заслужавам. Не се научих как да не бъда винаги навреме. Всички закъсняват.
Уча се на всичко останало.
Автор: Силвия Крумова