Въпреки че мнозина израстват с убеждението, че наш важен дълг е отново и отново да даваме на другите, това твърдение е вярно само наполовина – то е мит, който ни пречи да живеем щастливо и да даваме всичко от себе си. Помисли вместо това върху думите на великите световни мислители: Длъжен си да даваш на другите и да даваш на себе си. Когато си в нужда, трябва и да получаваш. Този съвет е толкова очевиден и въпреки това – колко от нас поставят себе си някъде в началото на собствения си дълъг списък със задачи?
Принципите да даваме и получаваме, които се отнасят за ежедневието ни, не са по-различни от принципите на природата, която ни заобикаля. "Отпочиналата нива дава изобилна реколта", казва римският поет Овидий. Земята трябва да получи достатъчно слънце, вода и хранителни вещества, за да може да даде изобилна реколта от семената, които сме засадили. След като земята роди реколтата, тя трябва да си почине и да възстанови жизнените си сили, за да може да дава отново. Същото правило важи и за твоя живот. Как да даваш на останалите, ако не задоволиш първо собствените си нужди?
По някакъв начин, за който вероятно не си мислил преди, този въпрос е вкоренен в първия принцип, на който ни учат като деца – златното правило. Златното правило присъства във всички световни традиции. Махабхарата, древният епос на Индия, гласи: "Не прави на другия това, което, ако направят на теб, ще ти причини болка". Ислямът твърди, че един истински вярващ "желае за брат си това, което желае за себе си", а християнството ни учи: "Обичай ближния си както себе си". Но ако ще обичаме и ще се отнасяме към другите както обичаме и се отнасяме към себе си (тоест, по същия начин), какво остава за тях, ако се отнасяме към себе по всякакъв друг начин, но не и с любов и привързаност? Или, казано с други думи, не можем наистина да уважаваме нуждите на другите, ако първо не уважим нашите собствени.
И така се изправяме пред първия парадокс на вътрешното изкуство да даваш и да получаваш – способни сме да даваме най-добрите грижи и любов на другите, когато първо се грижим за себе си и се обичаме. Както при всички истински парадокси, двете на пръв поглед противоположни неща не се изключват взаимно, а се включват.
Има време и да даваш, и да получаваш. Еклесиаст, известен още като Проповедника, ни казва (с думите, популяризирани в песента на Пит Сиджър): "Всичко си има време, време има за всяка работа под небето: време да се родиш и време да умреш; време да садиш и време да скубеш насаденото; ...време да разхвърляш камъни и време да събираш камъни; време да прегръщаш и време да избягваш прегръдки". Нашата задача е да разберем в кое време живеем в дадения момент и да обърнем внимание на неговия призив.
Книгата "Уважавай себе си" на Патриша Спадаро ни въвежда в един от най-големите парадокси и стресови фактори на нашето време: как да балансираме между нуждите на останалите и собствените си нужди, как да даваме и да получаваме. Като съчетава мъдростта на Изтока и Запада с истории от реалния живот и богат набор от техники, книгата разкрива най-наложилите се митове относно даването – полуистини, които ни пречат да живеем живот, изпълнен с възможности и страст.
Патриша Спадаро няма за цел да съветва защо и как да си угаждаме, нито твърди, че трябва да обърнем гръб на хората, които имат нужда от нас. Авторката ни показва стъпките към свободата дасе радваме на своите качества, докато следваме собствения си глас и поддържаме баланса. Защото, за да можем да даваме на другите, първо трябва да дадем на себе си.
