Навярно сте я гледали на софийска сцена, където Александра Василева играе в редица постановки в Народен театър "Иван Вазов", като Ревизор, С любовта шега не бива и Кървава сватба с режисьор Мариус Куркински, Веселите уиндзорки на Ръсел Болъм, Свобода в Бремен на Григор Антонов, Терапевтът на Крис Шарков. Едва ли сте пропуснал и Дакота в Сатиричния, където компания й правят Владо Карамазов, Захари Бахаров и Юлиян Вергов. И още, и още.
Преди театъра исках да стана балерина. Сърцето ми беше в балета. Голяма страст, голяма любов. Никога не съм обичала да се показвам, но имах някакъв порив към красотата. Разминах се с това - по определени причини не кандидатствах и след това с години ходих в Операта, за да гледам всичко. И плачех, съжалявах много.
По-късно въобще не съм мислила да се занимавам с театър. Просто изведнъж нещо се случи. Първоначално исках режисура и отидох в студията на Бончо Урумов, а той ми каза: „Каква режисура, не се излагай!".
Той ми даде адски добър старт за кандидатстване.
По онова време четях като луда, постоянно търсех материали, по цял ден с това се занимавах. С голям кеф го правех.
А изпитите в НАТФИЗ бяха като полет, голямо удоволствие.
Когато ме приеха, обаче, си казах: „аз това не го заслужавам". Мислех, че някаква грешка е станала, започнах да се съмнявам.
След това в Академията започнахме някакъв абсолютен работохолизъм. Спяхме по четири часа, но не, защото ходехме по купони, а за да се работи. По пет откъса при професорите, по десет режисьорски откъса съм хващала. Събирахме се в шест часа да репетираме. В четвърти курс вече се усещаше такава преумора... Наскоро баща ми ми припомни, че съм повтаряла „мразя ги, мразя ги, не издържам, не издържам". (смее се)
Е, накрая станах актриса.
