Когато изгубих контрол… и ми хареса!

  • Когато изгубих контрол… и ми хареса!
    Дата: Снимки: iStock/Guliver
Дата: 02.03.2016 Снимки: iStock/Guliver
Iwoman.bg

Има хора като мен, които държат прекалено много на контрола. Планират всеки един етап от деня -ставането, дневните ритуали, излизането за работа в точен час, престоя там и дневните задачи, прибирането у дома и вършенето на домашни задължения. Пристрастени към рутината и към всичко, което по някакъв странен начин те прави по уверен и спокоен. Какво се случва обаче, когато контролът вземе връх и се превърне в начин на живот?

Винаги съм се чудел на израза: Отдай се на момента! Какво значи той? Да казвам каквото мисля и да не ми пука, че ще нараня някого. Да напиша любовно писмо на любимата си филмова звезда с предложение за сватба. Да се напия до припадък и да изхарча целия лимит на кредитната си карта за нещо скъпо и видимо непотребно...

Не можех да се отдавам на този момент. Или ми се губеше, или не го откривах. Може би по-вероятният момент беше, че се страхувах от него. От идеята, че трябва да захвърлиш всичко сигурно заради нещо малко и моментно. Да пренебрегнеш всичко, което си изградил, за да бъдеш щастлив за кратко?

Според някои психолози нуждата да контролираш всичко се дължала най-вече на страха, че нещо може да се обърка, да те нарани, да те направи слаб и нещастен. Може да е така. Въпреки всичко моята нужда от контрол беше по-скоро изграден навик. Обичах да подреждам всичко и да знам какво ще се случи. Не харесвах изненадващите срещи, късните разговори и гостите, които идват без покана. След време обаче осъзнах, че така се лишавам от много неща.

Забравих, че човек може да е щастлив и с новите емоции, а аз ги бях ограничил до минимум. Отричах, че промените понякога водят след себе си много красиви неща. Презирах това, че трябва да се променям и не се сетих, че животът се променя без значение дали го искаме или не. И накрая, за голяма моя изненада, признах, че може би не живея!

И се впуснах да рискувам.

Започнах да излизам с нови хора, дори и с такива, за които преди смятах, че няма какво да си кажа. Научавах нови истории, експериментирах с комуникацията. Отивах на различни места, слушах друга музика, гледах филми, които преди смятах за скучни. Дори напуснах работа.

Да, това беше най-голямата стъпка.

Може би работата ме задушаваше, не ми даваше поле за изява или просто беше станала прекалено скучна. Не знам. А и не търсех отговори на въпроси, които така или иначе вече са дадени. Намерих си нещо по-забавно. Освежаващо и дори разтоварващо. И най-вече с никакво фиксирано работно време. Записах се на курсове, дори се опитах да науча китайски. Е, само се опитах… няма да ви уча, китайският не е нещо, което можеш да научиш просто така. Затова реших да опитам с нещо по-лесно… като немски.

Накрая започнах повече да вярвам в силата на случайностите. И на това, че те ни правят щастливи, а не строго подреденият ред, в който преди се заблуждавах, че живея.

Научете се да правите малки стъпки, но все пак да вървите на някъде! И тук не съм съгласен с котката от "Алиса в страната на чудесата" - може да не е важно на къде отиваш, поне не в началото. Важното е все пак да тръгнеш!

Instagram

Етикети:

Общо коментари | 0  Напиши коментар
Твоят коментар
Съгласявам се с общите условия за ползване на сайта
Всички полета са задължителни.
Коментарите подлежат на коментар.