Нощта препускаше в колесница от сълзи. Разтвори длани и посипа лицата, обагри в алена болка очите. Някъде там, хлипаше поредната жертва на любовта. Някъде там, сгушена до "любимия", въпросите я задушаваха и крадяха от съня й.
Сълзите рукнаха като пролетен водопад. От само себе си уж, а как валяха. Обилно посипваха възглавницата, а толкова тихо се движеха. Само тъмнината ги чуваше. Той спеше. Някъде посред нищото той се пробуди и попита:
- Настинала ли си?
Отговорът беше типично по женски усукано лъжлив.
- Да, мило. Беше ми студено и нещо ми е отпаднало.
Отговорите на жените са винаги до половина пълни с истина. Наистина й беше студено. Но не на тялото. Студът стискаше в алчните си лапи душата й. Обидата запушваше каналите на любовта. Хлипаше и тялото, и душата й. Кръшни стонове се откъсваха от дебрите на женската й душа. Той не можеше да види болката й, нито да усети обидата в гласа й.
Как само плачеше душата. И нито едно извинение не беше в състояние да изтрие казаното. Нищо не можеше да изтрие обидата. Действията му вече нямаха стойност на мъж, те бяха ласки и думи на лицемер и лъжец, на страхливец и играч.
Имаше само един изход - всеки да си тръгне. Кой с достойнство, кой с лъжи.
Само дето мъжете не знаят, че сълзите на влюбената жена извират от сърцето. Тях никой и нищо не може да ги контролира. Те са като застинал вулкан, който изригва ненадейно и бурно, мощно и неконтролируемо.
Сълзите на обичащия са проклятие. Като кървави късчета плът се откъсват от очите и потъват в лоното на незнайността. Ала в живота, някъде там, всичко се записва. И идва време ролите да се сменят. Заговорят ли сълзите, сърцето потъва в пух от мълчание; очите помръкват и ласките на любимата си заминават.
Сълзите никога и на никого не прощават! Те не забравят!
Автор: Elen Dejavu, elendejavu.blogspot
