Французойката Ани Ерно спечели Нобелова награда за литература


Французойката Ани Ерно спечели Нобелова награда за литература
Снимка: Стоп кадър

Френската писателка Ани Ерно спечели Нобелова награда за литература за "смелостта и клиничната точност, с която разкрива корените, отчужденията и колективните ограничения на личната памет".

Френската писателка Ани Ерно е родена през 1940 г. в малкия град Ивто в Нормандия. Родителите ѝ са собственици на бакалия и кафене. Семейството е бедно, но амбициозно. Майката и бащата на бъдещата нобелистка успяват да преминат от класата на работниците в тази на буржоазията.

В творчеството си Ани Ерно разглежда от много различни ъгли темите за пола, езика и класата. Пътят й в литературата е дълъг. Мемоарите й засягат провинциалния ѝ произход. Независимо от класическия й стил на писане, самата тя се определя повече като "етнолог" на собствения си живот, отколкото като автор на фикционално творчество. Често прави референции към "По следите на изгубеното време" на Марсел Пруст и споделя, че се вдъхновява от социолога Пиер Бурдийо.

Стремежът на Ерно да разкъса воала на фикцията я води към методична реконструкция на миналото, съчетана с писане под формата на дневник. Ерно регистрира външните събития – това се вижда в книгите ѝ "Външен дневник" ("Journal du dehors", 1993 г.), "Екстериори" ("Exteriors", 1996 г.), "Животът отвън" ("La vie exterieure").

Дебютът на Ани Ерно е книгата "Празни гардероби" ("Les armoires vides") през 1974 г. Още тук тя започва своето изследване на нормандския си произход, но истинският литературен пробив идва с четвъртата ѝ книга – "Мястото" ("La place"). Тук тя създава безстрастен портрет на баща си и социалната среда, която го е формирала. Стилът на Ерно е ясен и искрен, а описанието на баща й показва развитието на морално мотивираната естетика в творчеството ѝ.

Автобиографичната проза на Ани Ерно винаги е стъпка встрани от въображаемите светове. Гласът на разказвача в нейните книги е неутрален и анонимен. Нещо повече – Ерно вмъква разсъждения за собственото си писане, с което се дистанцира още повече от поетичното в спомените. Тя е автор-застъпник на чистото писане. Това е концепция на новия роман във Франция от 50-те години, която Ролан Барт нарича "нулево ниво".

Прозата на Ерно носи белезите на усещането за предателство към класата, от която произлиза, се посочва в аргументите на Нобеловия комитет, публикувани и на сайта на нобеловите награди.

Тя винаги е казвала, че писането е политически акт, който трябва да отвори очите на хората за социалната несправедливост. Оттам идва желанието й да разкъса фикцията. Честната и жестока амбиция да покаже истината я правят истинска наследница на Жан-Жак Русо.

Години след литературния си дебют тя създава и портрет на майка си под семплото заглавие "Една жена" ("Une femme" 1987 г.) Книгата е още едно изследване в стила на Ерно, което поделя вниманието си между фикцията, социологията и историята. "Една жена" отдава почит на силата и достойнството.

Илюстративни за творчеството на Ерно, изпълнено с реконструкция на миналото, са "La honte" (1998 г.)("Срамът") и "L‘evenement" (2000 г.) ("Събитието"). Темата на първата книга е гневът на баща ѝ към майка ѝ ("Баща ми се опита да убие майка ми рано следобед, в една неделя през юни."). Втората книга представлява наратив през погледа на 23-годишна жена, която прави криминален аборт. Проблемът, който "Събитието" се опитва да покаже, са моралните рестрикции, които покровителстващото общество налага на индивида.

В "L’occupation" (2002 г.) Ерно прави дисекция на мита за романтичната любов. Основа за тази творба става дневникът, който писателката води, след като е изоставена от любовника си. "L’occupation" едновременно прави признание и атакува стереотипа. Ревността е форма на обсесия. И тук писането на Ерно се превръща в средство за изследване на истината.

Най-амбициозният проект на Ерно е "Годините" ("Les annees", 2008 г.). С тази творба Ерно придобива международна известност и печели свои литературни последователи. Писателката заменя фигурата на разказвача с колективен такъв, защото самата памет е колективна. Германският белетрист Дурс Грюнбайн нарича тази книга на Ерно социологически епос на Западния свят. Ерно успява да улови духа на времето в смисъла, който влага Марсел Пруст. Животът на хората е оформен от историите, които са слушали, от песните, които са звучали, от правилата, които са спазвали.

Ани Ерно винаги предпочита чистата визия. Книгата ѝ "Мемоари на дъщерята" ("Memoire de fille", 2016 г.) е конфронтация на самата нея, с младото момиче, което е била през 50-те години. Книгата е за загубата на девствеността и изключването от общността. Отново водеща емоция е срамът.

"Ани Ерно вярва в освобождаващата сила на писането", каза Андерш Олсон, председател на Нобеловия комитет. "Писането ѝ е безкомпромисно, езикът е богат и чист. Тя е писателка, която разкрива смело и точно борбата между отделните социални класи, срама, унижението, ревността, неспособността да видим кои сме в действителност. Тя успява да постигне нещо възхитително и трайно."

Източник: БТА

Етикети:
Iwoman.bg

Още от Книги


Реклама
Реклама

Най-добрият начин да вземете най-доброто от останалите хора, е като им дадете най-доброто от себе си!

Робин Шарма

Най-четени | Най-нови


виж всички виж всички
Реклама
Реклама