"Защо мълчиш"
Защо мълчиш — смутена, бледна?
Какво, боиш ли се от мен?
За мен скръбта е — чуй — безвредна,
че в нея аз съм закален.
За всеки удар на съдбата
усмивка само имам аз; —
въз мен да падат небесата —
ще бъда хладен и тогаз.
Без срам, без страх — кажи ми право,
що на душата ти тежи?
За миг си дай сърце кораво, —
с едничка дума ми кажи!
О, тъй ли?… Нищичко! Тогава
прощавай вече… И така
между ни нищо не остава;
за сетно сбогом дай ръка!
А то — безумен — мислех ази,
разглезено дете, че ти
край мене леено щеш погази
от люлка хранени мечти;
че ти ще хвърлиш взор победен
над тях — веч твоя кръв и плът,
и редом с мен — подвижник бледен —
ще тръгнеш в трудния ми път.
Душа ми беше възжелала
с мен равно да те възвися, —
просторите на идеала
за теб отворени да са.
И ти тогава отвисоко
погледнала би на света
и угризение жестоко
смутило би ти съвестта.
Защото ясно би видяла,
че леността е срамен дял,
когато — нива възбуреняла —
светът е на труда предял.
Трудът да служиш на доброто,
против неправдата — борба!
С войнишка гордост на челото!
Ах, то завидна е съдба!
Не, ти не си била родена
за труд такъв, — такъв живот;
и — с робско мляко откърмена —
как би могла ти без хомот!
В харема на глупец — робиня,
и жертва на порочен гнет…
Хомот да е! — Хомот — светиня
и майчин скъп, свещен завет.
Пейо Яворов
