Знаете ли какво научих тези дни - че човек, дълбоко в себе си, винаги осъзнава кога един край идва. Да, реално ние не го приемаме. Затваряме си очите, слушаме надеждата, уповаваме се на илюзиите, вярваме в красивото бъдеще. Заблуждаваме се, че всичко хубаво тепърва предстои. Вярваме, че нещата ще се оправят. Мечтаем за едни по-хубави дни и се надяваме, че те ще дойдат. Но реално, всеки от нас знае кога точно ще настъпи краят.
Краят на мечтите.
Краят на илюзиите.
Краят на надеждите.
Краят на фалшивото ежедневие.
Ако говорим за връзките, то тогава това чувство е най-силно. Нали помните това чувство в началото, когато знаете, че някой ви харесва. Това чувство, че някой изпитва по-специално чувство към вас. По-специално отношение. Е, същото такова чувство се появява и към края. Когато знаете, че няма какво да направите и вече всичко е изчерпано. И точно преди един подобен край, осъзнах какво чувства човек - умора. Умора от всичко, което е преживял. Умора, че всичко, за което е мечтал, няма да се сбъдне. Умора, че всичко е свършило. И най-вече умора от това, което предстои.
Какво следва?
Как ще го преживеем?
От къде да намерим сили…
Все въпроси, на които много трудно човек може да намери отговори. Знаете ли защо? Защото отговори липсват. Не защото не ги търсим, а защото няма как да ги открием. Когато самият край дойде, ние усещаме, че сме направили всичко, което е можело да направим. Борили ли сме, пада ли сме толкова низко, че вече няма и на къде. Стигали сме дъното и сме вървели целеустремено към Ада, защото сме били готови да дадем всичко, което имаме, само и само краят да не дойде.
И знаете ли… ние не попадаме в Ада след този край.
Ние сме били там много по-рано. Защото истинската любов няма край, а ако има - то той е красив или поне достоен. Той е заслужен, чакан или поне очакван. Всичко останало е голям фалш. Истинската любов не не ни кара да плачем, да пишем, да страдаме. Не ни кара да се молим да не сме живи. Всичко останало е просто фалш. И най-вече такъв към самите нас, защото сме се заблуждавали толкова дълго време, че нещата не са такива, каквито изглеждат. А всичко е било пред очите ни.
Когато дойде краят, трябва да го приемем. Именно заради вътрешния ни глас, който ни казва, че така ще сме по-щастливи!
