Докато позволяваме да ни нараняват...

  • Докато позволяваме да ни нараняват...
    Дата: Снимки: iStock/Guliver
Дата: 30.10.2015 Снимки: iStock/Guliver
Iwoman.bg

Дълго време мислех, че другите са виновни за нашето нещастие. Любовта, при която се връщаме всеки път, щом се почувстваме слаби. Приятелите, които се оказаха предатели. Познатите, на които отделихме прекалено много място, време и желание. Хора, които просто минаха през нашия живот, но ние им давахме стол да седнат. Всички тези, които ни нараняваха и дори не се обръщаха да видят пораженията, които оставяха.

И накрая, в един ужасно студен четвъртък, когато се чудех кога ще пуснат парното, а след това си отговарях, че дори и да го пуснат няма как да си го плащам, стигнах до прозрението, че ние позволяваме да ни нараняват.

От една страна един човек не крещи от балкона си: хайде, наранете ме... От от друга, по един нежен и тънък начин, ние сами се поставяме в капани, за които отдавна знаехме, че са поставени там. Тогава защо обвиняваме другите?

Защото така няма да е нужно да се анализираме. Да разсъждаваме върху своите грешки, проблеми, неща, които трябва да премахнем. А когато човек задълбае някъде, където не иска, той попада в един омагьосан кръг. Крием се зад нещо, което не искам да знаем. Малко като килерите от едно време... страхувахме се да ги отворим, защото си представяхме страшни неща вътре в тях, но когато беше светло не се страхувахме. Там имаше само стари торби и неща, които вече никой не ползваше. Така са и нашите чувства. Килери, които не искаме да отворим от страх какво можем да открием.

Преди време си говорих с Ели, позната от работата. Нейното гадже й се обаждаше в определени дни от седмицата: например от вторник до петък. Събота, неделя и понеделник тя губеше всякакъв контакт с него. Нямаше го никакъв. Не вдигаше, изключваше си телефона. А дори след тези дни, никога не позвъняваше. Трябваше Ели да звъни. А тя никога не питаше къде е бил, просто знаеше че тези дни, той е "offline" за нея. Накрая Ели се измори. Умори се да бъде наранявана. Пренебрегвана, дори принизявана. Умори се да гледат на нея като на вещ, а не като на човек.

Издържа една седмица без да му се обади, на втората нещата продължиха по същия стар и до болка познат начин.

"Може би обичам да се държи така с мен. Може да не се виждаме определени дни, но след това сме заедно. И тогава той казва, че ме обича. А аз обичам да чувам, че той ме обича’".

Това ми каза Ели тази вечер, докато си говорехме по телефона и аз пишех статията.

И може би е права за себе си. Всички искаме да чуваме, че сме обичани. Обичаме да ни го повтарят, да ни го доказват. Да получаваме малки жестове на внимание. Харесваме да пращаме весели снимки на хората, в които сме влюбени. Просто ей така, колкото да ги разсмеем.

А в името на това да сме обичани, си затваряме очите за един петък, събота и неделя..., когато някой е избрал да ни нарани и да е далеч от нас.

Просто защото искаме да бъдем обичани...

Instagram

Етикети:

Общо коментари | 0  Напиши коментар
Твоят коментар
Съгласявам се с общите условия за ползване на сайта
Всички полета са задължителни.
Коментарите подлежат на коментар.