Сами сме, защото така искаме

  • Сами сме, защото така искаме
    Дата: Снимки: iStock/Guliver
Дата: 07.04.2016 Снимки: iStock/Guliver
Iwoman.bg

Плачем за някои с години. Страдаме, съжаляваме, презираме себе си. След това минава много време, а ние не спираме да си задаваме въпроса - защо сме сами. Даваме за пример приятели с дългогодишен брак, хора, които са срещнали любовта пред киното и вече 10 години заспиват хваната за ръка. Гледаме с широко отворени очи "Тетрадката" и се чудим защо и на нас не ни се случи подобна любовта история. Пием неограничено количество почти всяка вечер и разговаряме с хора, които са по-сами и от нас. Докато накрая, един ден… след поредния запой, лоша среща или връзка, която е била пародия, осъзнаем, че сме сами, защото така искаме!

Когато си на 20, няма нищо страшно, че нямаш човек до себе си. По-скоро тогава има много хора, но за малък период. Минават и преминават през живота ни, а ние обикновено дори не ги забелязваме. Камо ли да ги запомним. Вглъбени сме в ученето, кариерата, пътуванията. Най-забавното нещо на света за нас тогава е да отидеш някъде да пазаруваш, да спортуваш или да си купиш билет за някоя хубава дестинация. Когато си на 20, любовта е нещо митично. Не губиш надежда, че ще ти се случи, вярваш, че просто не е дошло правилното време.

Или пък просто имаш между какво да избираш.

Колко хора сме отхвърлили заради някакви съображение: не ни харесва как изглежда, как се държи, от къде е, какво работи. Определяли сме хората според това къде обичат да почиват, какво да правят, в какво вярват. Имахме прекалено високи критерии и вярвахме, че когато една врата се затваря, се отварят поне нови две. Но тези две врати довеждаха хора с други неща, които не харесвахме. Такива, които пак отхвърляхме. И така се въртяхме в един омагьосан кръг. Разделяхме се с някои, за да срещнем друг, с когото пак да се разделим. Просто защото бяхме прекалено млади и прекалено наивни.

Когато станахме на 30, нещата леко се промениха. Не прекарвахме толкова много време със случайни хора. Подбирахме тези, с които наистина можем да общуваме. Станахме по-широко скроени. Затваряхме си очите за малки дефекти: стил, култура, визия, поведение. Смятахме, че можем да променим някого, като първо го приемем с дефектите. Ако на 20 вярваш, че любовта е като в "Пепеляшка" и някой ще дойде да те открие и ще ти подари своето царство, то на 30 животът протича като в "Грозното пате". Намираме някой и се надяваме след време да се превърне или да го превърнем в нещо красиво. В нещо, за което си струва.

Така загубваме поне още 10 години. С хора, които просто не са за нас, но от страх от самотата или от ужас, че часовникът тик-така, а къщата е прекалено празна. Приютяваме грешните, за да не чувстваме тишината наоколо. Накрая обаче всичко свършва и ние отново се оказваме сами.

Затова стигнах до извода, че ние самите избираме да бъдем сами.

Ако човек иска просто да бъде с някой, той много лесно може да намери такъв човек. Ще се примири с всичко и няма да чака: преобразяване или промяна. Просто ще приеме човека до себе си и ще се наслади на всеки един миг от бъдещето. Но ние не искаме това. Искаме да бъдем щастливи, обичани, обичащи, даващи и получаващи. Затова, ако не намерим такъв човек, предпочитаме да сме сами. Без значение дали го казваме гласно или явно. Избираме да продължим напред само със себе си. А понякога това може да бъде най-добрата компания.

Докато не се появи някой, който търсим. Не такъв, какъвто сме чакали, а този, който ни заслужава!

Instagram

Етикети:

Общо коментари | 0  Напиши коментар
Твоят коментар
Съгласявам се с общите условия за ползване на сайта
Всички полета са задължителни.
Коментарите подлежат на коментар.