Спомени от едно друго време

  • Спомени от едно друго време
    Дата: Снимки: iStock/Guliver
Дата: 06.10.2015 Снимки: iStock/Guliver
Iwoman.bg

Няколко седмици след първия учебен ден минах случайно покрай моето училище. Това, в което учех 12 години. Да, много хора сменят училищата си според това в коя степен на своето образование са. Аз обаче изкарах на едно и също място 12 години. Не, излъгах ви. По мое време там имаше и предучилищна, което прави още една година. Тринадесет години. А понеже не обичах да си стоя вкъщи, накарах родителите си да ме запишат повторно на предучилищна, което прави четиринадесет години. В една сграда, с едни хора, с едни и същи познати лица. Толкова много години ставаш, обличаш се и тръгваш по една позната улица. След време имаш чувството, че би вървял и със затворени очи.

Имах съученици, с които бях от първата възможна година. Заедно израствахме. Заедно пораствахме. Заедно откривахме какво значи животът.

Сега, когато разговарям с много от моите познати, откривам, че те са мразили училището. Мразили са всичко в него: сградата, реда, учителите, ранното ставане. Аз само мразех аромата на белина. Когато отидех сутрин, тя се носеше отвсякъде. Всичко беше белина. Асоцирах я със зъболекарския кабинет. Там имаше сходен аромат. Или пък е същият. Всяка сутрин сякаш влизах в кабинета на зъболекаря. Оттогава мразя белина. Мразя и зъболекари. Но не мразя училището.

Понякога ми беше скучно. Имаше моменти, когато наистина се повтаряше едно и също. До припадък. До безсъзнание. Учителите се опитваха да ни обяснят нещо, което ние така или иначе отдавна бяхме запомнили.

Да, това беше изключително досадно.

Но всичко останало сега ми липсва. Най-вече защитата. Сега, когато работя, съм в нещо като в стрес, че мога да загубя работата си. Да търся нова. Да чакам. Да започна на ново място. Училището е сградата, която ти дава сигурност. Знаеш, че всеки ден е едно и също. Всеки ден нещата са еднакви. И се успокояваш.

Когато всичко свърши, отначало усещах свобода. Да избираш. Да продължиш. Да откриеш нови върхове.

После дойде страхът.

Този, че нищо не е сигурно. Този, че всичко е временно. И преходно. И някак нетрайно.

Когато минах покрай моето училище, ме заляха спомени. Такива, от които човек не иска да се отърси. Спомени, които предизвикват само усмивки и ти носят наслада. За живота, за всичко.

Не искам да се върна назад.

Не съм от хората, които го правят. Или поне не от тези, които ще си го признаят. Но въпреки това ми липсват много неща. Неща, които вече ги няма. Но човек трябва да отвори нова страница в живота си и да се отдалечи от старите спомени. За да направи място на новите.

Които ще ни донесат много нови усмивки!

 

-------------------------------


#ОстаниВкъщи, бъди отговорен!

iWoman e с теб!

Всичко ново за коронавируса - ТУК!

Instagram

Етикети:

Общо коментари | 0  Напиши коментар
Твоят коментар
Съгласявам се с общите условия за ползване на сайта
Всички полета са задължителни.
Коментарите подлежат на коментар.