Може би това съм аз, която най-накрая свалям розовите очила и виждам връзката ни такава, каквато наистина беше. Ти, който ме обичаш само защото бях пред теб, и аз, която те обичах само от страх да не те задържа. Ти, с единия крак през вратата, и аз, пристъпваща през рамката, сякаш нямах друг избор.
Но сега виждам всичко ясно как имах избора да те пусна. Не можех да понеса идеята да бъда първата, която ще си тръгне, но също така не можех да понеса идеята ти също да си тръгнеш пръв. Така че останах, докато животът не ми попречи – както винаги се случва. Приех малкото любов, която беше готов да дадеш, без да осъзнавам колко наистина малко беше, без да осъзнавам как струвам много повече от това.
Може би това е, че се самосъжалявам. Може би това съм аз, която се опитвам да разбера защо вярвах, че любовта ти е толкова нежна, вечна, когато всъщност беше резервирана, лишена от блясък. Защо никога не поисках повече, защо се страхувах, че съм твърде нуждаеща се, твърде много, недостатъчно.
Може би най-накрая разбирам, че понякога любовта не се случва за двама души, колкото и силно да ти се иска. Приемам факта, че понякога любовта, която искаш, не е любовта, която заслужаваш, или любовта, от която се нуждаеш.
Може би това съм аз, която скърбя. Пускам всеки момент, който споделих с теб, и го прибирам, за да се превърне в далечен спомен. Може би, продължавайки напред, се опитвам да осмисля нашето заедно и нашата раздяла и колко тъжно беше всичко – до самия край.
