След години във връзка, в която критиката от страна на партньора ви се превръща в стандартна реакция дори на най-малките неща, започвате да се съмнявате в собствената си стойност. Започвате да се чудите дали може би не е трябвало да добавите малко повече сол в пастата, дали шофирането ви наистина е толкова ужасно, че го кара да се чувства така, сякаш ще повърне по време на краткото 5-минутно пътуване с вас зад волана.
И така, вие повдигате въпроса за чувствата си, но, разбира се, вашата реакция е безумна. Той изопачава всичко, кара ви да се чувствате така, сякаш вие сте тази, която реагира прекалено остро, и някак си започвате да вярвате в това. Започвате да се чудите дали не сте луда. Може би си въобразявате нещо. Но дълбоко в себе си знаете. Знаете, че това не е начинът, по който трябва да се чувствате. И все пак започвате да се съмнявате в себе си.
Затова спирате да споделяте. Така е по-лесно. Ако не казвате нищо, не можете да бъдете критикувани. Ако не се опитвате, няма да бъдете унижавани.
Но след това ви хрумва. Чувствате как самотата се прокрадва, защото, колкото и да се радвате на собствената си компания, животът не е създаден, за да се живее в изолация. Не е трябвало да бъде постоянен акт на доказване пред някой, който никога няма да ви види такива, каквито сте. Започвате да завиждате на двойките около вас - тези, които се допълват и изглеждат влюбени един в друг.
И се чудите какво ли би било да ви виждат така?
Затова започвате да намирате убежище в писането. Поне на хартия можете да изразите всичко, което ви е задушавало. Понякога, когато болката е прекалено голяма, за да я понесете, я маскирате с алкохол, достатъчно, за да притъпи острите ръбове за известно време. Достатъчно, за да изкарате нощта.
Имате всичко, което някога сте мислили, че искате. Успешни сте, постигнали сте нещо, уважавани сте. Имате семейство, кариера, живот, който отвън изглежда перфектен. Но дълбоко в себе си се чувствате празни. Чувствате се така, сякаш постоянно се стремите към нещо, което ви се струва недостижимо, към утвърждаване, което никога не идва. Успявате, но това не ви е достатъчно.
Но може би, просто може би, е време да спрете да търсите одобрение на места, които не го заслужават. Може би е време да се научите какво означава да цените себе си, дори когато светът и човекът, който би трябвало да ви обича най-много, не успяват да го направят. Защото в крайна сметка любовта, която давате на себе си, е единствената, която може да запълни празните пространства, които те оставят след себе си.
