Боже,
Знаеш, че съм уморена. Не от теб, а от това, че водя битки, които невинаги разбирам, битки, които понякога ми се струва, че не са мои, или битки, които съм водила стотици пъти преди това. Уморена съм да научавам един и същ урок по много различни начини или с различни хора. Омръзна ми винаги да се опитвам да се справям, без да правя няколко почивки между тях. Сякаш Вселената продължава да ми говори на език, който не разбирам напълно, връщайки ме към въпроси, на които съм си мислела, че вече съм отговорила.
Изцеждащо е, няма да лъжа, но някак си все още вярвам, че не всичко е напразно, че по някакъв начин тези прашни бури водят до по-чисти пътища и по-светло небе. Че по някакъв начин сълзите ми поливат семената, които все още не мога да видя, и че тези пукнатини в сърцето ми ме водят към такава светлина, която мракът не може да угаси. Все още вярвам, може би не с гръмка вяра, може би не с пълна убеденост, но с тихата надежда, която ме е спасявала от дъното на всичко това отново и отново.
Не е ли това смисълът на вярата?
Не отсъствието на борба и отчаяние, а доверието да продължавам да вървя, дори ако пътят е неясен, знаейки, че накрая ще ме заведеш на правилното място и накрая ще разпозная урока зад всяко едно падане, всяка една грешна стъпка и всяка една сълза.
Невинаги знам какво правя и дали съм на правилния път. Невинаги виждам светлината в края на тунела, за да продължа, но нещо в мен отказва просто да се откаже и аз искрено вярвам, че това нещо си ТИ; твоят призив, твоят глас и твоята любов, които ме тласкат напред.
Така че дори когато съм уморена и нямам всички отговори, дори когато вярата ми не е стабилна, дори когато не разбирам Твоето време или Твоите планове, аз все още вярвам, че Ти не си забравил за мен, дори в Твоето мълчание и забавяне. Все още вярвам, че Твоят план за мен е по-велик от всичко, което човешкият ми ум би могъл да проумее. Аз все още съм тук. Все още те избирам. И някак си това е достатъчно, за да ме преведе през всички бури.
