Актриса. Животът й е куфар, който тръгва по влаковите релси от Варна, странства десетина години, от които 5-6 в София, и така чак до Париж. Специализира в най-престижната френска академия, където е единствената българка, но пътуването й я връща в България, за да стане част от трупата на Варненския драматичен театър. Играе и в Презрението на софийска сцена, за което е отличена с Икар за поддържаща женска роля.
Тя е изследовател - на себе си, на времето, на живота. Обича да гледа не с очи, а с върха на пръстите си и вярва, че винаги трябва да имаш един камертон за истината, за да не се замърсяваш.
Мисли в абстракция и мрази категориите. Не си мечтае да живее сто години, а да живее плътно. Вярва, че любовта е да намериш пълнотата в другия.
Тъй като много я харесваме, решихме да споделим с вас интервюто, което даде на нашите приятели от sofialive.bg.
***
Мислех си да стана балерина, но не, за да се показвам, а заради мисълта, че човек би могъл да бъде инструмент на красотата.
И станах... не питай.
Заобиколена съм от хора, които са ме -подобни. Обичам метафизиката у хората, сетивността. Това, което ни определя и ни прави единни, е вкусът ни към живота и този вкус е обвързан с изкуството.
Вкъщи ме смятат за крехка. Пазят ме.
По душа съм любопитна с приятно очакване.
Проблемът ми е, че не мога да спра да мисля за него.
Идеите идват когато е рано сутрин и когато съм на масаж.
Блокирам, когато времето не ми достига. Ревнива съм към времето, към следобедите си, към сутрините си. Много съм ревнива към сутрините си. Когато някой ми ги вземе, блокирам за целия ден.
Грешките са всичко друго, но не и гаранция, че няма да се случат отново.
Компромисите са свързани с почтеността към личния вкус на човек.
Работата е като сладка болка. Някой път потта ни е от кръв и това никога не се вижда от публиката, ала си струва. Въргаляш се в някакви текстове, мислиш постоянно, но пък храниш душата си и държиш ума си гъвкав.
От моята научих, че е важно да бъдеш отговорен към човека. Въпреки силните индивидуалности в един екип, аз знам, че пред мен стои човешко същество, душа, актьор - раним човек.
Никога не работя без страха, че няма да се получи. Винаги има едно съмнение, което те държи трезвен. Всеки има суперсила, но не трябва да си вярва безусловно.
Добрият екип е вибриране на една честота. Богатството е в партньорството.
Най-важното за един актьор са почтеността, емоционалната хигиена и здравето. Отговорността към тялото е изключително важна, защото това е мястото, в което живее душата.
Съревновавам се с времето, но не като измерима величина, а като количество усещания. Няма личност, с която да се съревновавам, защото знам, че моят коридор си е мой коридор.
Скачам в дълбокото, когато има кой да ме държи за ръка. Но не обичам риска, предпазлива съм. Не мисля, че трябва да се следва пътя на Икар и да бъдеш безразсъден.
Успехът е достойнство.
Най-много обичам да ям на киселото мляко коричката. И да си гадая с книги. Например, когато имам въпрос в главата си, отварям на случайна страница от книга и си отговарям с първото изречение, което видя.
Забелязала съм, че никога не забелязвам кога цъфват дръвчетата. Много ме е яд!
Никога не знам как ще мине представлението. Това е най-страшното. И най-готиното. Дори и наградена с Икар за ролята ми на Елена в Презрението, винаги се вълнувам, когато я играя.
Току-що разбрах, че времето пак ме е прецакало.
Ще ми се аз да съм измислила хмм... абе смартфонът е много яко нещо!
Или поне да бях казала: "Красотата ще спаси света".
Огорчава ме незачитането на значимостта на другия, на това, че той е уникален.
Търся мир. Това означава да съм спокойна, че живея плътно. Търся ключовете към това. И търся великото вдъхновение.
Ако не бях човек, щях да съм чайка. Чайката е гениална, замисли се - тя е кости, мускули, органи, а е толкова лека и изведнъж... полита! Чайката е бяла и чиста, но същевременно у нея има една устойчивост - тя е борбена, отстоява собственото си Аз, издръжлива е и не мигрира надалеч. А е крехка, крачетата й са толкова фини. Харесва ми, че изглежда дребна птица, а всъщност е доста жилава.
Събуждам се, като си мисля как да се дотътря до морето и да си пия кафето там. Няма начин денят ти да започне така и да бъде кофти - сутрин с цялото това слънце, с блясъка на водата - това те зарежда.
Заспивам като си мисля за следващия ден.
Уморява ме шума. И бръщолевенето - много съм ревнива към словото.
Почивам си с четива, които да ме вдъхновяват.
Моят момент е Париж отвъд клишето на мечтата.
Искам един ден да мога да изпълнявам много желания и да нося пълна радост.
Театърът е магическа машина, чиято чаркове сме всички ние - от осветител, през гардеробиер и реквизитор, до артиста.
Животът е изпитание.
А моят е като дете на колело. Балканче!
Текст Деяна Узунова / Фотография Славея Йорданова
