Животът сменя посоката си. Спира обратното си броене. Престава да ни върти в омагьосания си кръг. Взима си всичко, което ни е дал досега и което ни е било необходимо, за да стигнем до тук и да се превърнем в това. Няма нищо случайно. Никоя среща, никое отношение, никой жест. Ничия липса или силно обичане. Имали сме нуждата да усетим точно това. Винаги разполагаме и с лек, и с лечител.
Ако сега се намирате тук и усещате промяната. Ако нещо във вас се откъсва и се отделя. Ако се пропуква. То вече сте на прага на новия си живот. Може би не го осъзнаваме все още, но го усещаме. Във нас е и изгрява.
Понякога толкова много свикваме с болката си и така силно възприемаме раните си като част от нас, че си мислим , че ще ги носим вечно. Не разбираме кога лечението е минало. Кой и по какъв начин е дал частичка от себе си, за да изцели нас. Чисти сме. Нови сме и сме дяволски красиви така.
Носим сила и светлина в нас, която копнее да излезе навън и да освети пътя ни. Объръщаме се назад - с тъга и благодарност. С носталгия по всичко случило се. Наблюдаваме как всяко едно нещо, в което сме отдали себе си изграря пред очите ни. Руши се. Боли. Хора сме, нека боли. Нека чувстваме. Нека пуснем цялата болка, да я усетим, да ѝ позволим да ни убие. Да ни изпепели.
Ще създадем новия си свят върху тези останки. Върху лавата на бушуващия вулкан. Най-силната и най-стабилната основа, върху която може да градим е онази от собствената ни кръв. Себе си върху себе си. Свят върху света. В него.
Тук сме.
Сега.
Различни. Нови.
Нямаме нищо. Може да бъдем каквито поискаме, където поискаме. С когото поискаме. Имаме възможност да изберем "кои сме".
Време е за полет.
Автор: Силвия Крумова, Silvia Amica