Психология на провала


Психология на провала
Снимка: iStock/Guliver

На пръв поглед всичко изглежда именно така - животът си е такъв, ние сме пешките, които чат-пат му се размятат по шахматната дъска, понякога падаме, а ако се ужулим, знаем кого да обвиним - именно него. На него можем да му хвърлим всичко в краката, да се облегнем назад, понякога и да си поревем, и накрая пак да стигнем до извода, че нещата в живота се случват така, ние сме жертвите, най-изстрадалите сме, няма други като нас (въпреки че има деца в Пакистан, които проситуират, за да могат да си вземат дневната доза хероин), обуваме си насраните гащи и започваме да грешим отново. Само че има едно велико нещо, което всеки от нас, а дори и най-готините гурута на позитивната мисъл, не иска да си признае и усвои на клетъчно ниво и то е: ние просто не можем да си признаваме грешките.

Мразим да грешим, мразим да се проваляме, мразим всеки, който изглежда, сякаш му е лесно, и стигаме до едно прекалено типично за нас място всеки път, и то е да се попитаме дали аджеба няма някой, който е прецакан поне толкова, колкото сме и ние.

Оки доки, тя си има всичко. Добре й е. Има хубава работа, хубава кола, качва си снимки от ваканции, закусва кроасани, пие нискомаслено капучино и фреш от портокал, офисът й понякога е на плажа или в парка. Изглежда всякаш води един много готин живот, АМА не е ли поне толкова прецакана, колкото и аз?

Слава Богу, отговорът е да. Всички сме прецакани на едно толкова дълбоко ниво, а толкова ни е срам да си го признаем сами на себе си, че ни се налага всяка сутрин да се гримираме, за да крепим самочувствието, да качваме снимки, за да подсещаме, че сме живи и да четем книги, за да се правим, че сме умни. Аз лично не вярвам в четенето на книги и не го правя, просто защото видях какво ниво на излишна снобарщина това носи у хората. Нещото, в което вярвам, обаче, е в правото ми да бъда пристрастен.

Дядо ми беше пристрастен към вестници, аз съм пристрастен към телефона си. Това за мен е отражението на света, което искам да държа в ръката си. Чета избирателно, гледам избирателно, подхождам към абсолютно всичко избирателно. И така ми е добре - чувствам се наистина комфортно в ръката си да държа този жезъл от междузвездни войни, който ще разцепи и най-тъмния мрак.

Все пак не искам да си призная, че съм действително пристрастен към телефона си. Не искам, защото определението на пристрастяване отдавна не ми допада. За останалите да си пристрастен задължително изисква определен вид субстанция; за мен да си пристрастен изисква да правиш всичко възможно да се откъсваш от това, което си.

Пуша, за да не се подсещам кой съм, ползвам си телефона, за да не се подсещам кой съм и също живея, за да не се подсещам кой съм. Изгубих същността си много отдавна по пътя на стремежа ми към успех, страх ме е да си го призная, не искам да го осъзная и именно затова го пиша. Пиша го, защото това е по-лесната алтернатива. Говорим за истинност и автентичност, но не разбираме, че за да имаме именно тях, трябва да стигнем до едно много свещено място, което аз наричам Мястото на Великите провали и падения; да не искаме да излезем от там и да започнем да ценим провалите си като най-скъпите ни бижута.

 

ДОЧЕТЕТЕ ТУК!

Етикети:

Помогнете на новините да достигнат до вас!


Радваме се, че сте с нас тук и сега!

Времената са трудни и ние имаме нужда от вашата помощ.

Всяко дарение ще бъде предназначено за екипа на iWoman.bg. Благодарим ви!

Банкова сметка

Име на получател: Уебграунд ЕООД

IBAN: BG53UBBS80021021528420

BIC: UBBSBGSF

Основание: Дарение за iWoman.bg

Iwoman.bg

Още от Семейство


Реклама
Реклама

Колко нечестно! Само едно здраве и толкова много болести!

Виктор Шлихтер

Най-четени | Най-нови


виж всички виж всички
Реклама
Реклама