В даден момент много от нас спират да бъдат родители и започват да преговарят. Питаме четиригодишно дете дали му се спи и иска ли да си легне. Обясняваме се по три пъти, когато кажем "не". Даваме на детето телефон, защото му е скучно, а после се чудим защо пет минути без него му се струват непосилни. Наричаме неуважението "етап от развитието". Бързаме да премахнем разочарованието, преди детето дори да е имало шанс да го изпита.
След това гледаме тревожните, взискателни и лесно изпадащи в гняв деца и се питаме какво се е случило. Колкото и да ни е трудно да го признаем, много често ние сме причината.
Любовта ни към децата нараства успоредно със страха да не ги разстроим. Даваме им повече възможности за избор, повече комфорт, повече забавления, повече защита и по-малко насоки. Започваме да възприемаме родителския авторитет като нещо, за което добрият родител трябва да се извинява.
Още: Как да реагирате правилно, когато детето ви не слуша
Когато родителите се оттеглят от позицията на авторитет, някой друг заема мястото им. Често този "някой" е средата на връстниците, популярната култура, социалните мрежи, рекламите или каквото и да е друго, което звучи най-силно в света на детето.
Ето 5 грешки, които често допускаме в ролята си на родители.
1. Възлагаме на децата си задача, която никога не е трябвало да поемат: да решават кое е важно
Наблюдавайте какво се случва, когато за детето стане по-важно какво мислят съучениците му, отколкото какво мислят родителите му. Въпросът се променя от "Правилно ли е това?" на "Ще ме харесат ли хората, ако го направя?".
Децата все по-често търсят ценностите си "настрани" – при връстниците си, вместо при възрастните. Приятелите на едно дванадесетгодишно дете могат да му кажат кое е "яко", кое е срамно, кое е желано и кое си струва да се преследва. Мъдростта обаче изисква нещо по-дълбоко. А ние позволяваме на средата на връстниците да се превърне в един от най-силните гласове в обкръжението им.
2. Когато родителите спрат да преподават ценности, културата поема ролята на учител
Децата са заобиколени от послания, които им внушават, че привлекателността, популярността, богатството, стройната фигура, възхищението на околните и това да си "яко" момиче или момче правят човека ценен. Не е нужен официален урок. Децата попиват тези ценности, докато скролват, гледат, пазаруват, слушат и се опитват да се впишат в средата. Ако родителите оставят смирението, самоконтрола, усърдието, отговорността и уважението неизказани, културата с готовност ще запълни това празно пространство. Тишината оставя празнота. Нещо винаги я запълва.
3. Обсебени сме от идеята да предпазваме децата от дискомфорт, докато същевременно улесняваме достъпа им до реални опасности
Детето си ожулва коляното и ние веднага се втурваме да помагаме. Губят игра и ние обясняваме защо това е било несправедливо. Скучно им е и ние им подаваме екран. Влизат в конфликт с учител и ние звъним в училището. Междувременно същото това дете може да прекара часове онлайн, сблъсквайки се с порнография, жестокост, нереалистични представи за тялото, спорове между възрастни, консуматорство и непознати – често чрез устройство, което се намира в собствената му спалня. Трябва да изправим пред това противоречие. Ние следим за ожуленото коляно, но оставяме ума им до голяма степен без надзор. Объркали сме понятията "комфорт" и "безопасност" по отношение на децата.
Още: 5 брутални истини за майчинството, които научих по трудния начин
4. Неуважението, което постоянно оправдаваме, може би ни подсказва нещо важно
Обръщане на очи. Дързък тон. Презрение. Отказ да се изпълняват елементарни указания. Разговори с родителите, сякаш са връстници, които трябва да си заслужат сътрудничеството на детето. Колко често просто се смеем и подминаваме това? Когато неуважението се превърне в норма, семейната структура може вече да отслабва. Децата се нуждаят от топлина, но и трябва да знаят кой носи отговорността да ръководи семейството. Когато родителите многократно се отказват от тази позиция, децата започват да посягат към нея. А децата са твърде малки, за да я носят.
Наричаме съвременното родителство проява на състрадание, защото децата ни получават повече възможности за избор, повече обяснения, повече комфорт и повече свобода. Но нека погледнем резултата. Дете, което трудно понася разочарованието. Тийнейджър, който не може да понесе скуката. Млад човек, чийто живот зависи от одобрението на връстниците му. В даден момент трябва да се запитаме дали не сме объркали добротата с доброто родителство.
Децата ни се нуждаят от възрастен, който може да каже "не", да постави граници, да издържи на разочарованието на детето и въпреки това да продължи да го обича. Нуждаят се от някого, готов да поеме водещата роля, дори когато това изисква повече усилия, отколкото просто да отстъпиш. Не можем вечно да даваме волана на децата и да очакваме те да знаят накъде да карат. В даден момент трябва да си го върнем.
Още: Синдром на родителското прегаряне: Защо все повече българки страдат от него
