Да имаш на кого да се усмихнеш.
Да се разплачеш, без да те е срам.
И той да знае, и да чува
викът ти, скрит във поглед ням.
Да знаеш, че за теб ще се изправи
потънал във стъкла, във руинѝ,
в който сам си го поставил.
В който знае само да боли.
Да стъпи с крачка, после с две.
И с неоткъснати очи от тебе.
Задъхан във нозете ти да спре.
Да те прегърне... Като бебе.
Да имаш за кого да помечтаеш,
когато си заровил в прах копнежи.
Да те въздигне и да те погази.
Да вдигне целия ти гняв, да те разнежи.
И неговата обич да е обещание.
Не от онези, дето носят вечност.
Да те прегърне, може и веднъж, обаче,
да те потъне, и да е безбрежно.
Да имаш за кого да дишаш.
Да бъдеш. Да се бориш.Да си ТИ.
В откритите си рани да го сложиш.
Дори да знаеш, колко ще боли.
И всяка глътка обич да отпиваш.
Не с устни, а със сърце, със сетива.
И тази жажда в теб да не умира.
В това е смисъла. В това.
Автор: Ariadna
