Казвам се Раздяла. Хората не ме обичат особено, плаша ги. Тайничко заспиват с желание да не ги посетя. А истината е, че единствено от тях зависи дали ще се появя в живота им.
Моята сестра се казва Любов. Тя е всеобща любимка. Светла, усмихната, крехка и ранима.
Един ден двете се разхождахме край полето. Видяхме една влюбена двойка и предложих на сестра ми Любов да се обзаложим, че мога да ги разделя. Тя помоли да направи само едно нещо и после аз да ги посетя, колкото пъти поискам. Съгласих се.
Любов ги приближи, погали ги, погледна ги в очите и за миг там пробяга пламък. Толкова красива гледка беше, дори и аз се трогнах.
Любов предложи:
- Сега иди край тях!
- Сега в сърцата им си ти. Ще чакам да мине време и този огън да изгасне. Тогава ще се появя.
Мина време. Един ден реших да намина край къщата на онази същата двойка и видях млади баща и майка с новородено бебе. Надявах се, че пламъкът, който Любов запали, вече е изгаснал и затова с надежда пристъпих прага на дома им. Но поглеждайки в очите им, видях че в техните сърца е посяла своите семенца друга наша сестра - Благодарност. Тръгнах си. Реших, че ще се върна след години.
Мина се още време. Отново се явих при тях – от къщата се носеше детска глъч. Бащата се беше върнал изморен от работа, майката се опитваше да успокои момчетата. Надявах се, че сега вече ще мога да ги разделя – все пак за толкова време даровете на Любов и Благодарност отдавна трябваше да са овехтели и напуснали сърцата им. Но поглеждайки в очите им, видях там брат ни Уважение. Тръгнах си и този път, без да успея да изпълня своята мисия.
Изтърколиха се още много години. Отново реших да ги посетя. Погледнах – децата вече бяха пораснали, бащата – с посребрени коси, обясняваше нещо на синовете си, а майката приготвяше вечеря в кухнята. Вглеждайки се в очите им, разочаровано въздъхнах – в сърцата им цъфтяха цветята на Доверието.
- Ще дойда по-късно – въздъхнах аз и се отдалечих.
Годините се изнизаха неусетно. Надникнах отново в този дом и видях как из къщата бягат внуци, а край камината стоеше опечалена и измъчена старица.
Огледах я добре и си казах.
- Ето, че настъпи и моето време!
Прииска ми се да погледна в очите на възрастната жена, но в същото време тя стана и излезе от дома. Тръгнах след нея. Скоро старицата стигна до гробището и приседна до един гроб. Това беше гробът на нейния съпруг.
- Изглежда съм закъсняла – казах си аз. – Смъртта и Времето са свършили моята работа...
Вгледах се разплаканите очи на жената. А в тях видях друг мой брат Спомен – Спомен за Любов, Благодарност, Уважение, Разбиране и Доверие...
