Духът. За мен това е огънят ми отвътре, онова усещане в корема, откъдето лесно и бързо взимам най-правилните решения. Това са моите интуиция и присъствие. Връзката ми с вътрешната ми божественост – моята женска природа.
Но при толкова много шум около мен не винаги чувам това, от което душата ми се нуждае.
Редно е да я подхранвам, да се погрижа и да си дам всичко, което ме държи заземена, чиста, вдъхновена и свързана с нея, вместо да се питам: Добра ли съм или не съм? Мога ли или не мога? Ще се справя ли или не?
Някои от нас не знаят как да получават, без да се постараят преди това, нали?
Идеята да се отдръпнеш, да пуснеш, да кажеш "не", да кажеш "да", да знаеш как и кога препускането в непознатото и тишината могат да бъдат ужасяващи. По-лесно е да се следват морковчетата на любовта, които ни се подават и да ги гоним, да ги печелим, да се поизморим. Старанието и свършеното ни карат да се чувстваме добри. Те ни поставят на място. Следване… Тихо следване… дори отвътре да умираме да зададем въпроса, който душите ни крещят: "А какво ако не се постарая?"
И докато не открием съкровището на собствената си достатъчност винаги ще питаме.
Ще продължаваш ли да ме обичаш, ако нищо не правя... нищо, за да доказвам, че заслужавам любовта?
Днес вярвам, че е време да се спрем да се страхуваме от този отговор. Научих се как да се отпускам в нежните и мистериозни пътища на любовта – към света, към себе си, към другите. Престанах да се стремя. Да мисля за годините, тик-такането на часовника, всичко, което обществото ми казва, че трябва да направя. И в тази почивка от дълбините се появи една нова сила. Да чувам нежния шепот на вътрешния си глас, който ме води по пътя към целостта и блестящата истина.
Автор: Юлия Атанасова
