Има любов, която се колебае дали да мине прага и да дойде при теб…
Има любов, която връхлита ненадейно, разбива всичко и си отива.
Има любов, която чакаш мнооого дълго, а тя никога не идва. Но има и такава любов, която идва, за да остане едновременно и в миналото, и в бъдещето – за нея си струва всяка възможна и невъзможна цена, дори и ако тази любов опустоши сърцата ни завинаги…
По какво ще я познаем?
По особения блясък в очите.
Обичането е като дишането – още с раждането го умеем, обичаме всеки, който ни се усмихне, който ни вземе на ръце и ни гушне, а после растейки ставаме по-пестеливи на обич.
А страшно ни се иска, когато ни налегне самотата, когато си отидат всички приятели, когато ни напусне щастието да има някой, който да ни каже: "Аз съм тук, аз съм с теб, няма да те изоставя никога…"
Толкова лесно е да се освободиш от нечие присъствие, но как да се освободиш от отсъствието на някой, когото обичаш?
То е като болка, с която толкова си свикнал, че ужасно боли от това, че я няма…
Любовта се страхува и ревнува от властта на времето, старите истории така я преследват и измъчват, че могат да я убият.
Всички имаме своето любовно минало – не можем да го изтрием, но можем да тръгнем на чисто – отърсвайки се от него, като си признаем: "… не си ми първият, не съм ти първата…" – сега се срещнахме – така е трябвало…
В любовта са нужни много стъпки до върха и само една до дъното…
Някои хора преминават набързо през живота ни, други спират за миг и остават в сърцата ни, а после, после никога не можем да бъдем същите…
Понякога не знаем, че е любов, докато не заболи, а заболи ли – вече е късно.
Казват, че любовта не е да намериш някого, с когото да живееш, а някого, без когото не можеш да живееш – познавам такава любов.
Знам какво е да се влюбваш всеки път в един и същи човек и то така щастливо и чудно, като на седемнадесет. А раздялата да идва само за да ни покаже, че за тези две сърца раздяла просто няма.
Вярвам в забранената любов – тя няма време за нещо на дребно.
Разрешава си всички посоки, одумвания, ругане, върви срещу разпиляната си съвест, събира всички камъни, хвърлени срещу нея и с тях, с тях гради свой свят.
Тя, кралицата, тя блудницата, тя, любовта на живата смърт…
Не ме е страх, когато очите на любимия погледнат малко встрани – не ме е страх, аз съм първата…
Това, което казваме, не наранява толкова, колкото това, което премълчаваме.
Премълчаната истина, че любовта си отива, че светът вече не е за двама, че леглото вече е тясно от легналото помежду ни отчуждение се усеща във всеки поглед, във всеки опит за нежност, най-вече в целувките…
Любовта, когато се сбогува, най-силно ценим.
Да обичаш малко – няма смисъл, да обичаш много – има ли кого?
Понякога само посрещаш, изпращаш, посрещаш, изпращаш, като в чакалнята на гара, в която идват само чужди влакове.
Има една група адски свестни мъже – тъжното е, че тази група мъже вечно е заета…
Такъв мъж не се намира лесно и аз не се опитвам, защото ще похарча толкова време, ще направя толкова опити, а за тези толкова много опити – няма да го заслужава…
Такъв мъж не се търси – той сам те намира!
Автор: Мадлен Алгафари
