Казват, че хората са създадени да обичат и въпреки това любовта не идва лесно. В свят, в който с чувствата идват ред отговорности. Имаме стени, високи като кули и трънливи рози, пълзящи към небето, за да ни защитават от влизане с взлом. Ние сме ужасени от болката, която остава в сянката на любовта. Казват, че хората са създадени да обичат, но сме научени да се страхуваме от уязвимостта…
Като деца пеехме как любовта кара света да се върти, но с израстването си неясните очила от детството ни се струваха все по-мъгляви. Напуснахме царството на невинността още първия път, когато подарихме сърцето си на съученик във втори клас, а той ни залепи дъвка в косата…
И може да звучи смешно, но дълбоко в себе си знаете, че тогава са засадени семената на отхвърлянето. И с всяка сълза, която сме проливали през годините, тези семенца се превръщаха в лози, пълзящи по стените като отровен бръшлян.
ЛЮБОВТА НЕ СТИГА, ЗА ДА ОБИЧАШ
Казват, че хората са създадени да обичат, но защо тогава има песни за това, че любовта е бойно поле? Ако ни е заложено да обичаме, защо е такава борба да оголим сърцата си към човека, когото обичаме?
Борбата за любов е пълен оксиморон. Забравили сме корените си. Ние сме слънчогледите, които не виждат собствените си високи стъбла, защото са толкова близо до слънцето, че са забравили, че са вкоренени в земята.
Забравили сме как да обичаме. Изгубихме връзка с онези невинни деца, влагащи толкова много усилия в ръкописните картички, в избирането на подарък и в приготвянето на един допълнителен сандвич. Сложихме тези чувства в кутия и ги заровихме дълбоко в себе си, за да не се изкушим да ги разкрием. Погребахме ги под чувството на страх, отхвърляне и болка.
Казват, че хората са създадени да обичат, но аз не вярвам, защото ми омръзна да се боря за любов…
