Вчера се отбелязаха 100 години от рождението на легендата на българската естрада и по този повод ще ви запознаем с живота на Леа Иванова. Тя е родена на 13 август 1923г. в Дупница като Лиляна Иванова. Избира псевдонима си, защото означава лъвица.
Музиката е на почит в нейния дом. Родителите й живеят известно време в Истанбул, където Леа прекарва 13 години. Там учи в Робърт колеж и пее в детския хор на Българската екзархия. Още като дете има грамофон с голяма фуния, на който слуша музика от Моцарт, Шопен и валсовете на Щраус. Родителите ѝ не подозират, че тя ще се отдаде на музиката, защото рисувала много хубаво. Нейните учители винаги я карали да пее, особено поетът Никола Фурнаджиев, който е неин учител по български език в Истанбул. Никола Фурнаджиев ѝ дава и първата роля – царица Роза в „Балът на цветята“. След Истанбул тя отива да учи в родния град на майка си - Дупница. Там нейни учители по рисуване са Рада и Евгени Поптошеви. Освен това Леа играела и в местното читалище. Въпреки, че имала дарба за писане и рисуване, тя избира пеенето и музиката.
Вижте още: Любовни хроники: Гала и Стефан Николов
Майка ѝ решава да я изпрати да учи в София и я записва в Художествената академия. Константин Кисимов ѝ предсказва, че ще стане актриса. В София Леа се запознава с Леон Алфаса, който сформира джаз група „Славянска беседа“ през 40-те години на 20-и век и я кани за солистка. По-късно пее с „Джаз Овчаров“ и „Оптимистите“ на Сашо Николов (Сладура). Взимала е уроци при Ана Тодорова, Павел Елмазов, Илка Попова, които й казват , че трябва да стане оперна певица. Леа пее из цяла България. С оркестъра на Димитър Ганев Леа Иванова пее в бар „Астория“, Модерния театър, бар „България“, ресторантите „Грозд“, „Спортна среща“, „Севастопол“.
Джаз певицата Ела Фицджералд е нейна любимка и Леа Иванова пее целия ѝ репертоар. С голям успех тя изпълнявала испански песни, италиански канцонети, френски шансони, руски романси и частушки. Винаги е пяла и български песни, но най-обичала песента „Дилмано, дилберо“. Името ѝ е свързано с първите успехи на българската естрада.
От средата на 50-те години на 20-и век изявите й са предимно в чужбина. Първото й задгранично турне е в Румъния. Следват години наред пътувания в Югославия, Полша, Чехия, Франция, Германия, Унгария, Швеция, Дания, Норвегия, Финландия, Исландия, Швейцария, Канада, САЩ. „Имаме къща, а нямаме дом“, споделяла Леа.
За първата си среща с жената на живота си през 1955 г. съпругът ѝ, композиторът Еди Казасян разказва: „Срещнахме се в американската сладкарница на „Раковски“ и „Славейков“. Тя ме покани на кино. Щели да прожектират специално за музикантите мюзикъла „Пея под дъжда“ В салона съобщиха, че го сменят с „Как се каляваше стоманата“. С нея останахме сами в ложата и закалихме дружбата си за цели 35 години…“
А още от 1941 г. 11-годишният Еди е безнадеждно влюбен в Леа, след като я чува да пее в един пловдивски бар. Еди Казасян сформира нейния оркестър и го ръководи до края на творческата ѝ кариера.
Вижте още: Бинка Желязкова: Първата жена режисьор в България
На 7 юни 2000, след прожекцията на 85-минутния документален филм „Страсти по Леа“ на Николай Йотов и оператора Иво Пейчев, съпругът ѝ Еди Казасян, който е съсценарист на филма заедно с Радослав Спасов, казва: „Целият живот е едно приключение, за което се радвам, че съм участвал в живота ѝ“. Във филма са представени кадри, снимани с 35-милиметровата любителската камера на Еди Казасян в продължение на 30 години – семейни тържества и пътуванията им в чужбина, документални фотоси, афиши, както и неизвестни моменти от началото на кариерата на певицата и премеждията й в лагера Ножарево, Тутраканско, където я пращат заради изпълнения на чужди шлагери, с които пропагандирала упадъчна западна култура“.
